Василис Цицанис

Цицанис е роден на 18 януари 1915 г. в Трикала, търговско градче в Тесалийската равнина. Баща му, обущар от Епир, свири на мандолина, а момчето първо учи цигулка, преди да хване бузукито, тогава инструмент на бедните и на хората с лошо име. През 1936 г. заминава за Атина да учи право, но вместо това открива звукозаписните студиа: първите му плочи излизат през 1937 г. и за две години той вече пише за най-добрите певци на времето. През 1938 г. е повикан на военна служба в Солун и остава там през цялата германска окупация (1941–44), като държи малко узери на улица „Павлу Мела“, където свири вечер. Гладът и страхът от онези години раждат най-известната му песен.

През 1946 г. се връща в Атина и следващото десетилетие е неговият златен век. С певиците Сотирия Белу и Марика Нину той свири вечер след вечер в заведението на «Τζίμης ο Χοντρός» („Дебелия Джими“), а плочите, които записват заедно, десетки, определят звученето на следвоенната гръцка песен: бузуки, китара, два гласа и текстове за любовта, бедността и нощта. По-късно го пеят Стелиос Казандзидис, Продромос Цаусакис и много други. От 1967 г. до последните си години свири в клуба «Χάραμα» в Кесариани, където хората се редят на опашка, за да го чуят. Разболява се през 1983 г., заминава за Лондон за операция на белите дробове и умира там на 18 януари 1984 г., на шейсет и деветия си рожден ден. Погребението му в Атина събира огромно множество.

Преди Цицанис ребетико е музиката на хашишените свърталища и бежанските квартали, с текстове за затвора, дрогата и ножовете; негов майстор е Маркос Вамвакарис. Цицанис запазва бузукито и танците, ζεϊμπέκικο и χασάπικο, но променя почти всичко останало. Мелодиите му заемат от западните мажорни и минорни гами толкова, колкото и от източните ладове, хармониите му са по-богати, а думите му говорят за неща, които всеки е преживял: изгубена любов, празен джоб, чакаща майка, сива неделя. Резултатът е музика, която цялата страна може да приеме за своя, и гръцката дума за нея се сменя от ρεμπέτικο на λαϊκό, популярна песен.

Първия си голям хит, Αρχόντισσα („Архондиса“, „Благородна дама“), пише през 1938 г. Συννεφιασμένη Κυριακή („Облачна неделя“) е написана в Солун около 1943 г. и записана през 1948 г. с Продромос Цаусакис и Сотирия Белу; една неделя, сива като сърцето на певеца, става песента, която гърците пеят, когато са далеч от дома. Μπαξέ τσιφλίκι („Баксе Цифлики“, 1946) носи името на квартал в Солун и възпява неговите таверни; Κάποια μάνα αναστενάζει („Някаква майка въздиша“, 1947) е плач на майка за отсъстващ син; Τα καβουράκια („Раченцата“) е комична песен за пийнали гуляйджии, които на зазоряване се прибират, вървейки странично като раци. Добавете Ό,τι κι αν πω δεν σε ξεχνώ („Каквото и да кажа, не те забравям“), Της γερακίνας γιος („Синът на жената сокол“), Νύχτες μαγικές („Вълшебни нощи“) и още няколкостотин, и ще получите творчество, което всеки грък знае поне на откъси, независимо дали знае кой го е написал.

Най-лесният начин да се запознаете с Цицанис е да влезете в която и да е гръцка таверна с жива музика и да почакате: до един час някой ще засвири Συννεφιασμένη Κυριακή и цялата зала ще я запее. Записите на Белу, Нину и Казандзидис се намират лесно, а оригиналът на „Облачна неделя“ от 1948 г. с Цаусакис и Белу е този, с който да започнете. В Трикала през 2016 г. в реставрирана османска баня е открит посветен на него музей, в града има негова статуя с бузуки, а годишнината от рождението и смъртта му, 18 януари, се отбелязва там всяка година. Улици Τσιτσάνη има из цяла Гърция. Филмът от 2010 г. Ουζερί Τσιτσάνης, по романа на Йоргос Скампардонис, разказва за годините в Солун. Песните му все още са защитени с авторско право, но се пеят навсякъде.

• Умира на 18 януари 1984 г., точно шейсет и девет години след като се ражда на 18 януари 1915 г.
• Заминава за Атина през 1936 г. да учи право и така и не завършва; бузукито, тогава смятано за инструмент на дъното, вече носи повече пари.
• „Облачна неделя“ е написана в окупирания Солун около 1943 г., но може да бъде записана едва през 1948 г., след войната.
• Много от най-известните му песни са изпети за първи път от жени, Сотирия Белу и Марика Нину, по време, когато светът на ребетико е почти изцяло мъжки.