Маркос Вамвакарис

Маркос е роден на 10 май 1905 г. в Ано Сирос, католическото градче на хълма над пристанището Ермуполи на цикладския остров Сирос; католиците на Сирос се наричат Φραγκοσυριανοί, откъдето идва и заглавието на най-известната му песен. Семейството е бедно и от дете той работи на полето и в памукопредачната фабрика. На петнайсет години, през 1920 г., напуска острова за Пирея и върши всяка тежка работа, която пристанището предлага: носач на въглища, пристанищен работник и години наред касапин в общинските кланици.

Около 1924 г. чува за първи път бузуки и, по собствения му разказ, се заклева да се научи да свири до шест месеца или да си отсече ръката с касапски сатър. Научава се, свирейки в текедес, хашишените свърталища на Пирея, където бузукито тогава е инструмент извън закона. Първите му плочи излизат през 1932–33 г., а през 1934 г. заедно със Стратос Пайюмдзис, Йоргос Батис и Анестис Делиас създава „прочутия квартет на Пирея“ (Τετράς η ξακουστή του Πειραιώς), първата група за ребетико, която свири публично. Следват катастрофален брак, цензурата на диктатурата на Метаксас през 1937 г. и годините на окупацията.

След войната стилът му излиза от мода, артритът сковава пръстите му и той стига дотам да свири в евтини таверни. Възраждането идва през 1960 г., когато Григорис Битикоцис записва „Франгосириани“ и по-младата публика открива старите песни; Маркос прекарва последното си десетилетие почитан и отново записва. Умира в Атина на 8 февруари 1972 г. Автобиографията му, диктувана на Ангелики Велу-Кайл, излиза през 1973 г.

Ребетико се ражда в бежанските квартали и пристанищата през 20-те години, смесвайки музиката на Смирна с песните на гръцкия подземен свят. Маркос му дава пирейската форма: дрезгав, неукрасен глас, бузуки, свирено с твърд, равномерен ритъм, и текстове за собствения му живот с прости думи. Ранните му плочи като Καραντουζένι (1933) и Χαράματα η ώρα τρεις („Три часа сутринта“, 1935) говорят открито за текето, затвора и хашиша и са забранени след 1937 г., когато диктатурата обявява подобни теми извън закона.

Φραγκοσυριανή („Франгосириани“, 1935) е любовна песен за католическо момиче от Сирос, обиколка на плажовете и селата на острова под звуците на бавно зейбекико, и се пее на всяка гръцка сватба и панаир. Τα ματόκλαδά σου λάμπουν („Миглите ти блестят“, ок. 1936) е хасапико в най-нежния му тон. Όλοι οι ρεμπέτες του ντουνιά („Всички ребети на света“, ок. 1937) е манифест на братството на ребетико, а Ο Μάρκος μαθητής („Маркос ученикът“) се шегува с ученика Маркос, влюбен в учителката си. Пише и за работата, бедността, пиенето и смъртта, винаги направо, в първо лице, без сантименталността на по-късната популярна песен.

Почти всички композитори на ребетико след него, преди всичко Цицанис, започват като негови подражатели, а трихорното бузуки, танцът зейбекико и целият звук на гръцката песен лайко произлизат от плочите, които той записва между 1932 и 1940 г.

През 2017 г. ребетико е включено в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, а Маркос е неговата основополагаща фигура. „Франгосириани“ е песента, която трябва да се научи първа: гърци от всички поколения знаят думите, а записите на Битикоцис, Даларас и десетки други стоят до оригинала на самия Маркос от 1935 г. В Ано Сирос малък музей „Маркос Вамвакарис“ се помещава в къща в стария град, бюстът му стои на площада, носещ неговото име, а ежегодният фестивал на острова също носи името му. Песните му звучат в училищните часове по музика и на всяка вечер на ребетико в Атина, а изразът «ο πατριάρχης του ρεμπέτικου» (патриархът на ребетико) означава само него. Упражнението за слушане на ниво B2 в сайта за историята на гръцката музика и упражнението за говорене за ребетико са естествените следващи стъпки след тази страница.

• Заклел се да научи бузуки за шест месеца или да си отсече ръката със сатър; научил го.
• Бил католик от Сирос, точно това означава Φραγκοσυριανός, в музика, която била преобладаващо православна.
• Пирейският квартет от 1934 г. се смята за първата група за ребетико, свирила на публична сцена, а не в теке.
• След години на забрава записът на „Франгосириани“ от Григорис Битикоцис през 1960 г. отново го прави известен на петдесет и пет години.