Никос Ксилурис

Ксилурис е роден на 7 юли 1936 г. в Аноя, овчарско село високо по склоновете на планината Псилоритис в областта Ретимно на Крит; през август 1944 г. германците го изгарят до основи като възмездие за отвличането на генерал Крайпе. Семейството му има прякора «Ψαροί» (сивите), затова той и братята му са известни като Псароникос, Псарантонис и Псарояннис. Като момче се хваща за трикорда критска лира, започва да свири по сватби и празници и прави първите си записи в Ираклион в края на 50-те години.

През 1967 г. открива в Ираклион музикален клуб на име Ερωτόκριτος и славата му излиза извън острова. Обратът идва през 1969 г., когато композиторът Янис Маркопулос, също критянин, го моли да изпее Ανυφαντού (Тъкачката); плочата прави гласа му известен в Атина и той се премества там. През 70-те години пее за Маркопулос, Ставрос Ксархакос, Христос Леонтис и други, като вечер след вечер пълни атинските клубове, докато управлява хунтата на полковниците.

През ноември 1973 г. влиза в окупираната Политехника и пее със студентите зад портите; снимките излизат на първите страници, а режимът забранява концертите му и затваря клуба, където се изявява. След падането на хунтата той е на върха на славата си, когато се разболява от рак. Умира в Пирея на 8 февруари 1980 г., на 43 години; актрисата Джени Карези го нарича «Архангела», и гърците и до днес говорят за него като за «ο Αρχάγγελος της Κρήτης» (Архангела на Крит).

Ксилурис пее два вида музика и ги съединява. Първият е традицията на Крит: ριζίτικα, бавни песни без съпровод от планинските села «в корените» на Белите планини, и μαντινάδες, римувани двустишия, импровизирани на лира. Албумът на Маркопулос Ριζίτικα (1971) записва тези стари песни с неговия глас, сред тях Πότε θα κάνει ξαστεριά (Кога ще се проясни небето), песен на бунта срещу турците, която в неговата уста се превръща в песен срещу диктатурата. Другата песен, която пее в Политехниката, Μπήκαν στην πόλη οι οχτροί (Враговете влязоха в града), е песен на Маркопулос от същите години.

Вторият вид е новата «художествено-народна» песен на 70-те години, в която композиторите поставят поезия на музика за гласове като неговия. За Маркопулос записва Χρονικό (Хроника, 1970), Ιθαγένεια (Гражданство, 1972) и песни като Χίλια μύρια κύματα (Хиляди хиляди вълни, ок. 1974), моряшка песен, която днес се пее в края на веселбите, когато нощта стане тъжна. За Христос Леонтис пее цикъла по Рицос Καπνισμένο τσουκάλι (Опушеното гърне, 1975), а през 1976 г. записва заедно с Таня Цанаклиду дълги откъси от стихотворния роман на Критския ренесанс Ερωτόκριτος в музикалната версия на Христодулос Халарис – така мнозина гърци чуват поемата за първи път. Гласът му е висок, чист и леко носов по критски маниер, с дълга, неприбързана линия и почти без орнаменти; пее така, сякаш казва истината, и затова политическите песни звучат искрено в неговата уста.

Чуйте първо Πότε θα κάνει ξαστεριά, която и днес се пее на демонстрации и всяка година на 17 ноември, годишнината от въстанието в Политехниката; после Ανυφαντού, Χίλια μύρια κύματα и неговия Ερωτόκριτος. В Аноя, която живее от овце, тъкачество и музика, къщата му, отбелязана с паметна плоча, е място, което хората посещават, а брат му Псарантонис, племенникът му Йоргис Ксилурис (Псаройоргис) и по-младо поколение Ксилуриди продължават традицията; в Гърция само фамилията вече означава критска музика. Улици на Крит носят името му, а плочите му постоянно се преиздават. За учащия ризитика са мек път към критския диалект, защото стиховете са кратки и се повтарят.

• Прякорът му Ψαρονίκος няма нищо общо с рибата (ψάρι): семейството е наричано «Ψαροί», сивокосите.
• Аноя, неговото село, е изгорено от германската армия през август 1944 г.; музикалната традиция, в която израства, оцелява във възстановеното село.
• Пее в окупираната Атинска политехника през ноември 1973 г., дни преди танковете да разбият портите.
• Лирата, на която свири, има три струни, държи се изправена на коляното и се свири с лък като мъничко чело.