Андреас Калвос

Калвос се ражда през април 1792 г. на Закинтос, тогава все още венециански, и животът му е едно дълго изгнание. През 1802 г. баща му го отвежда заедно с по-малкия му брат в Ливорно, Италия, като оставя майка им; Калвос никога повече не я вижда. Израства в италианска езикова среда и през 1812 г. във Флоренция се запознава с поета Уго Фосколо, който го прави свой секретар и ученик. През 1816 г. последва Фосколо в Швейцария и Лондон, където преподава езици и се жени за англичанката Мария Тереза Томас, починала през 1820 г. заедно с тяхната невръстна дъщеря.

Обратно във Флоренция той се присъединява към карбонарите, тайното общество на италианските либерали, и през 1821 г., годината, в която избухва Гръцката революция, е изгонен от Тоскана. В Женева издава Η Λύρα (1824), десет оди, а в Париж – Λυρικά (1826), още десет. През 1826 г. отплава за Нафплио, за да служи на Революцията, отвращава се от фракционните борби и се оттегля на управлявания от британците Корфу, където четвърт век преподава в Йонийската академия и в частни училища, без да напише повече нито едно гръцко стихотворение.

През 1852 г. заминава за Англия с втората си съпруга, Шарлот Огъста Уадамс, и заедно с нея ръководи девическо училище в пазарното градче Лаут в Линкълншър. Умира там на 3 ноември 1869 г. През 1960 г. неговите останки, както и нейните, са пренесени на Закинтос и положени до Дионисиос Соломос, другия велик поет на острова, с когото той никога не се е срещал.

Двадесетте оди са стихотворения за Гръцката война за независимост, писани отдалеч, на гръцки, на който никой никога не е говорил: архаичен език с омировски оттенък, смесен с димотики, с форми като ας έχωσι и думи като χάλκεον. Калвос изобретява за тях строфа – четири кратки неримувани стиха, последвани от пети от пет срички, – която придава на одите тържествен, маршов ритъм, съвсем различен от народнопесенния размер на Соломос.

Ο Φιλόπατρις („Родолюбецът“), първата ода, се обръща към Закинтос с ω φιλτάτη πατρίς и завършва с желанието да не бъде погребан в чужда земя – желание, което съдбата пренебрегва. Εις Σάμον („Към Самос“) започва със строфата, която всички знаят: които чувстват медната ръка на страха, нека носят хомота на робството; свободата иска добродетел и дързост. Εις Ψαρά и Εις Χίον оплакват островите, опустошени от османците през 1822 и 1824 г.; Εις Σούλι и Εις Πάργαν възпяват епирските крепости; Ο Ωκεανός („Океанът“) и Τα Ηφαίστεια („Вулканите“) се обръщат към морето и гръцките брандери. Εις Θάνατον („Към смъртта“) си спомня как майка му му се явява насън.

Зад патриотичните теми стоят класическите идеали, които той възприема от Фосколо: добродетелта, свободата, нравственото величие на природата. Одите са по-скоро абстрактни и статуарни, отколкото нежни, а лексиката им изисква речник дори за носителите на езика – и именно тази странност възхищава Сеферис.

Θέλει αρετήν και τόλμην η ελευθερία се цитира в парламента, във вестникарски заглавия и по стените на училищата; малко гърци знаят останалата част от одата, но всички знаят този стих. Одите оживяват отново през 1889 г., когато Костис Паламас изнася лекция за „Калвос закинтосчанинът“, и пак през 30-те и 40-те години на XX век чрез есетата на Сеферис; днес Εις Σάμον е в лицейската литературна антология. На Закинтос Музеят на Соломос и видните закинтосчани съхранява мавзолея с гробовете на Соломос и Калвос един до друг; в Лаут, Англия, паметна плоча отбелязва къщата, в която умира. Улици с името Κάλβου има в Атина и в много градове. Да чуеш добър прочит на Ο Φιλόπατρις е най-добрият начин да усетиш ритъма му.

• През целия си живот написва двадесет гръцки стихотворения, всички между около 1823 и 1826 г., а после, в продължение на повече от четиридесет години, нито едно повече.
• Преди гръцките си оди пише трагедии и стихотворения на италиански, а в Англия издава учебник по италианска граматика.
• Първата му ода изразява желание за гроб в родината; той умира в английско пазарно градче и стига до Закинтос едва през 1960 г., деветдесет и една години по-късно.
• Калвос и Соломос, и двамата родени на Закинтос и двамата възпели Революцията, никога не се срещат, а сега почиват в един и същ мавзолей.