Константинос Папаригопулос

Папаригопулос е роден в Константинопол през 1815 г., син на Димитриос Папаригопулос, банкер, чийто род произхожда от Витина в Аркадия. Когато през 1821 г. избухва Гръцката революция, османските власти предприемат репресии срещу гърците в столицата и баща му е сред убитите. Семейството бяга в Одеса на Черно море, където момчето учи в Ришельовския лицей и научава руски и френски. През 1830 г., когато новата гръцка държава се ражда, те се установяват в Нафплио, първата ѝ столица.

Започва като чиновник в Министерството на правосъдието, но през 1845 г. губи поста си, защото е ετερόχθων – грък, роден извън границите на кралството, във време, когато „коренните“ гърци от освободените земи негодуват срещу новодошлите от Константинопол и другаде. Епизодът остава у него: целият му житейски труд ще доказва, че гръцкият народ е много по-голям от малкото кралство. Той се насочва към преподаването и историята и през 1851 г. става професор по история в Атинския университет, където преподава четири десетилетия и през 1872 г. е избран за ректор. Издава училищни учебници, исторически изследвания и вестникарски статии, а от 1860 г. нататък – томовете на голямата си история. Умира в Атина през април 1891 г., почитан като човека, дал на гърците тяхното минало.

Поводът за труда му е едно предизвикателство. През 30-те години на XIX век германският историк Якоб Филип Фалмерайер твърди, че древните гърци са изчезнали през Средновековието и че съвременните гърци са предимно от славянски и албански произход. Папаригопулос отговаря още през 1843 г. с изследване за славянските заселвания в Пелопонес и посвещава остатъка от живота си на изграждането на по-голям отговор.

Ιστορία του Ελληνικού Έθνους („История на гръцкия народ“), издадена в пет тома между 1860 и 1874 г., дели гръцката история на три големи периода – древен, средновековен и нов – и настоява, че те са едно: същият народ, същият език, непрекъсната култура. Най-смелата му стъпка засяга Византия. Писателите на западното Просвещение и гърци като Кораис, които ги следват, виждат във Византийската империя тъмна епоха на суеверие и упадък; Папаригопулос я прави средновековна фаза на елинизма, мостът, пренесъл гръцкия език и православното християнство от Перикъл до 1821 г. Стилът му е широк и патриотичен и той пише с цел: да даде на народа минало, което да оправдае бъдещето му, включително надеждата всички гърци да се обединят в една държава – Μεγάλη Ιδέα („Великата идея“). Издава и френско резюме, Histoire de la civilisation hellénique (1878), за да защити каузата си пред Европа.

В продължение на поколения гръцката училищна история на народа следва схемата, начертана от Папаригопулос: древност, Византия, ново време, един народ през цялото време. По-късни историци поставят под въпрос романтичния му национализъм и подчертават прекъсванията и многото народи в гръцката история, но идеята за приемственост и реабилитацията на Византия остават част от начина, по който повечето гърци виждат себе си. Улици с името Παπαρρηγοπούλου има в Атина и в много други градове, а по-късни издания на неговата „История“, допълнени и коментирани от други учени, все още се печатат. Добра идея: разгледайте гръцки училищен учебник по история и забележете как е разделен на периоди; после попитайте гръцки приятел дали Византия е „нашата“ история. Отговорът обикновено е „да“ – и това е неговото наследство.

• Баща му е убит в Константинопол при репресиите след избухването на Революцията през 1821 г.
• През 1845 г. е уволнен от гръцката държавна служба, защото е роден извън кралството.
• Пише в пряк отговор на Фалмерайер, който твърди, че съвременните гърци не произлизат от древните.
• Превръща Византия, дълго презирана от западните историци, в централното звено на гръцката национална история.